Дзен и изкуството на добрата комуникация – Decrypto

    Вероятно най-елементарното обяснение на една настолна игра се съдържа в простичкия израз „игра на асоциации“. Две думи, казващи толкова много...и същевременно ужасно малко. Защото под термина „асоциации“ могат да попаднат ужасно много неща – текст, изображения, звуци, популярна култура и прочие. А и самите вариации на „игра“ с подобно съдържание не са малко – отгатни думата ; открий скритото послание ; скрий се от останалите играчи ; обърка останалите играчи и прочие.

    Едно обаче не може да се отрече – всички ние познаваме „игрите на асоциации“ от най-ранна възраст и колкото и да се издигаме в „геймърската“ си култура, вкусове и предпочитания, винаги се връщаме към тях, ако не с охота и желание, то поне с любопитство, търсейки отговор на въпроса : „какво пък още може да се измисли в този жанр ?“.

    Изхождайки от това питане и аз самия попаднах на “Decrypto”. Любопитствайки какво пък толкова ново може да се измисли в жанра ( особено след световния успех на феномена “Codenames” ). С риск да ви разваля финала на това ревю – явно може да се открие доста.

Tорбичке, дай ми патрон ! – Operators

    Будиш се в петък сутрин. Уикендът е само на няколко часа разстояние. Уговорил си се с приятели за „вечер с настолни игри“. Мислиш какви игри ти се играят, докато си миеш зъбите, закусваш си с мюслито и шофираш към работа...оп, това последното все едно не съм го казал : безопасността на първо място ! Сядаш пред офисния си компютър и започваш да ровиш настолни игри ( какво друго в петъчния работен ден ). Влизаш в BGG. Къде другате да откриеш желаните игри за предстоящата вечер ? Категорията „парти“ игри включва десетки хиляди заглавия. Започваш да ги ровиш търсейки перфектната игра за приятелите си. Нещо перфектно за шантавия микс от авери включващ : „тоталният настолен нърд“, търсещ постоянно нови игри ; „видео геймърът“, който си ляга с мишката в ръка, за да не изпусне нещо и гледа с пренебрежение на настолните забавления ; „вечният критик“, който не знае какво иска ; „новобранецът“, наскоро открил хобито ; „мърморкото“, който все ще се хване за някоя механика, за да я обяви за „счупена“.

    17.30 - краят на работният ден идва. Осем часа си скролвал BoardGameGeek, не си свършил работа и за два лева, а в крайна сметка не си открил нищичко. С ужас установяваш, че стабилно, едно 90% ( направих проучване...май ) от всички игри в "парти" категорията, са клонинги на "Dixit", "Scrabble", "Codenames". А тия работи са ви до болка омръзнали. И преди да затвориш с омерзение служеното ПЕЦЕ, примирил се с „поредната вечер на скапани асоциации, в която винаги печелят двойките“ се появява ТО. Не. Спокойно. Дишайте. Не ви говоря за „симпатичния“ клоун с червен балон. А за него – различното „парти“ настолно заглавие. 

Веднага ти правят впечатление няколко неща : играта има глупаво име ( което не може да си преведете, ако нямате професорска диплома по "PC гейминг и нърдщина" ) ; издатели са „некви унгарци, бате...май“ ; няма дори  и една фигурка ( можеше поне нещо...токен за първия играч ). В описанието обаче откриваш, че става дума за „кооперативен настолен 3Д шутър“. Няма как да не издадеш едно тихичко „лол“. Няма как да не пробваш тази игра !

Десет хиляди калории забава - Just one

Нова година – нова късмет. Това си пожелаваме всички в началото на януари. Без да се опитвам да оригиналнича особено много, аз ще се опитам да го перифразирам. Нова година – нов рекорд за най-късо ревю. Защо ли ? Ами защото играта, която ще ви представя в следващите редове е доста миниатюрна като брой компоненти и геймплей, която автоматично означава по-кратичко ревю.

    Казвайки ви всичко това не си и помисляйте, че става дума за представител на така популярните в последно време „микро“ игри. Дори напротив – говорим за кутия среден размер, в която едвам се побират тесте карти, маркери и „дъскички“. Нали разбрахте какво направих ? Набързо ви изброих компонентите на играта. Последното, което забравих, е книжка с правила, с обем от четири страници . Играта попада в „парти“ жанра или казано с други думи : спада към всички онези игри, които играете когато сте повече от четирима и търсите нещо кратко, неангажиращо и много забавно. 

Запомнете последното определение от горното изречение – "забавно". Защото ви предстой да се сблъскате с една от най-забавните „парти“ игри в последните няколко години.

Приказка за лека нощ – When I Dream

от Христо Симеонов

    Не спирам да се впечатлявам от смелостта на някои дизайнери на настолни игри. Когато пазара буквално е превзет от изключително популярни игри на асоциации като модерната класика "Dixit", иновативния "Concept" и машината за награди "Codenames", да се опитваш да се наместиш сред тях с ново заглавие в същия жанр, си е меко казано смело.

    

    Именно затова обаче, скъпи прители, нашето хоби се радва на толкова стремглав успех. Защото добрите идея в него трудно могат да бъдат ограничени. Един отличен гейм дизайн винаги ще намери своето място и освен ако не говорим за откровено плагиатстване, ще достигне и до своята точно определена публика.

    В следващите редове ще се пренесем в страната на сънищата. И колкото и да е нетипично за мен, първото върху което ще ви акцентирам в днешното ревю са компонентите. В кутията на играта ще откриете миниатюрнa склуптура на легло и маска с сън. Заинтригувах ви нали ?

На два гласа – Codenames Duet

От Христо Симеонов

    Напълно излишно е да пиша увод в статия посветена на "Codenames" . Едва ли има човек, поне малко интересуващ се от настолни игри, който да не е чувал за този „party” феномен. Вероятно и повечето от вас са играли поне веднъж играта. И въпреки, че има и няколко критични коментари по нейн адрес, при това идващи от авторитетни дейци в хобито, няма никакво съмнение, че това е най-популярната и предпочитана „парти“ игра към днешна дата. Вече втора година след излизането си, "Codenames" продължава да чупи рекорди по продажби и както изглежда, на хората определено не им омръзва да я играят.

    Щеше да бъде престъпно, ако издателите от "Czech Games Edition" не бяха капитализирали този успех. Още миналата година на пазара се появи нова игра от серията, "Codenames : Pictures", която замени думите с карти в стил "ала „Диксит“. Нямаше как нещата да спрат просто до тук и тази година очакваме цели две нови заглавия от поредицата. Първото от тях носи името „Codenames Duet” и се заема с амбициозната задача да превърне една „парти“ игра в заглавие, което се играе основно от двама играчи. В следващите редове ще ви споделя дали това начинание е  успешно.

Предателства и лъжи в мразовития космос – Burke’s Gambit

от Христо Симеонов

    Колкото и да харесвам „euro” игри, знаете - премести кубче от позиция едно на позиция две, винаги когато темата на една игра ме докосне, забравям ( поне на първо четене ) и механики и геймплей. Вярвам, че и с много от вас е така. Дълбоко вътре във себе си, всеки е тематичен геймър.

    Още самото споменаване на “Burke’s Gambit” преди почти година, ме развълнува. Настолна игра с тайни самоличностти, предателства и интриги и всичко това ситуирано с безкрайния, студен и непрощаващ човешките грешки космос. Звучи като гарантирана рецепта за успех.

    Това ревю трябваше да се появи още преди няколко месеца, но на няколко пъти го отлагах, поради разнообразни причини. През това време съумях да направя близо петдесет игрови сесии на “Burke’s Gambit”, което неизменно оказва огромно влияние върху мнението ми за играта. Е, дойде време накрая да го споделя и с вас в следващите редове.

Универсалната формула на справедливостта – New York Slice

от Христо Симеонов

    Когато попаднах на тази игра, на секундата се пренесох мислено в студентските си години и по-точно, тези прекарани в юридическия факултет. През дългия курс на обучение, студентите по „Право“ най-често търсят отговор на въпроса „Какво е справедливост ?“ и „ „Как да я постигнем ?“. Без никакво съмнение, фундаментални въпроси, които вълнуват младите, амбициозни умове на студентите, но уви, много рядко се намира преподавател, който да си позволи да говори за справедливостта извън захаросаните понятия, познати от учебниците.

    Играейки „New York Slice” се сетих за един такъв преподавател. Имах честта, той да води две от дисциплините, които изучавах. Няма да споменавам името му, но ако чете това ревю, се надявам да се усмихне и да си каже : „ АБЕ ИМАЛО Е СМИСЪЛ ВСИЧКО ДЕТО ГО ГОВОРИХ НА ТИЯ ДЕЦА!“.

    Въпросният уважаван от мен преподавател в рамките на серия от упражнения ни беше поставил една задача, с която да изследваме справедливостта. Тя звучи като притча или приказка.

    Трима разбойници извършили мащабен обир, отмъквайки цялата кралска съкровищница, барабар с държавната хазна, скъпоценните накити на кралицата и самата кралска корона. Замъкнали тоновете имане ( не се казва как ) в дълбока и тъмна пещера и седнали да го делят. Съкровището обаче не можело да се оцени. Как да съпоставиш короната или скиптъра на краля със сандъци със злато ? Как да изброиш стотиците хиляди златни монети ? Блъска ли си главата тримата разбойници, мислили начини, чудели се. Всеки един от тях предлагал „справедлива“, в неговите очи разбира се, подялба, която другите начаса отхвърляли. И така стигаме до въпроса : как да разделим съкровището, за да бъде справедливо ?

    Не се бойте, в следващите редове няма да ви говоря със сложни юридически термини, да ви цитирам латински сентенции на мъдри римски юристи и да ви обсипвам с алинеи и параграфи. Играта, която ви представям, съдържа в себе си есенция, която смея да нарека „универсалната формула на справедливостта“. Без повече да разтягам локуми, поставяйки това заглавие като лайтмотив на цялото ревю ( благодарение на вас, неназовани преподавателю...), ето за какво иде реч.

Едно необичайно разследване - Unusual Suspects

от Христо Симеонов

    Не играйте тази игра, ако не понасяте расистки шеги. Не играйте тази игра, ако сте крайно чувствителни към осмиването на една или друга световна религия. Не играйте тази игра, ако сте феминист. Не играйте тази игра, ако категоризирането на дадена етническа група ви разгневява. Не играйте тази игра, ако не сте широко скроени.

    „Unusual Suspects“ е игра на стериотипи. Чували сте за игри на асоциации, но не и за игри на стериотипи ? Нормално, рядко ще откриете подобни заглавия на пазара. Това се дължи на самата основна идея зад хобито, което се стреми да бъде колкото се може по-достъпно, по-приятелски и семейно ориентирано.

    „Unusual Suspects“ обаче е безумно забавна парти игра. Затова реших и да ви разкажа малко за нея. Предварително се извинявам, ако ви засегна.

Убийства и омраза в Хонг Конг – Deception : Murder in Hong Kong

от Христо Симеонов

     Настолните игрите спадащи към жанра „социална дедукция“ се радват на небивал интерес. Възможността да се играят от голяма група играчи, елементарните правила и предизвикателството да „прочетеш“ противника си не спира да привлича геймъри от всякаква възраст, интереси и предпочитания. Всяка година пазара буквално бива заливан от тонове подобни заглавия, като за жалост повечето от тях не могат да застрашат позициите на изпитаните лидери,на заглавията превърнали се в модерни класики в жанра.

    На особена почит в хобито са игрите с дедукция, които аз отнасям към така наречената „върколашка школа“. Естествено, това е напълно измислен термин. „Върколашката школа“ се върти около безумно популярната и ненуждаеща се от представяне игра “Werewolf” и всички нейни варианти и клонинги. Най-основната особеност на игрите от „върколашката школа“ е, че играчите привидно са от един отбор, но сред тях има внедрен предател. В началото на играта, разчитайки на честността на играчите, последните затварят очи, а „лошите“ установяват зрителен контакт помежду си, който разбира се остава в тайна.

    Днес ще ви представя една игра с дедукция, която без никакво съмнение причислявам към „върколашката школа“. Тя всъщност не е напълно оригинално заглавие, а е нова версия на една на игра носеща името "CS-Files". Дали днешното ми предложение има нужните качества да се нареди до утвърдените имена в този жанр...или дори да ги надмине ? На този въпрос ще се опитам да ви отговоря в следващите редове.

Диаманти, крадци и агенти – "Mafia De Cuba"

От Христо Симеонов

    В последните години жанрът на „парти“ игрите преживява истински ренесанс. За тези от вас, които не са на „ти“ с терминологията в хобито, ще обясня. „Парти“ игрите са заглавия с лек, бърз и динамичен геймплей, непретенциозни теми, разтоварващ хумор, а най-голямото им оръжие е възможността да се играят от големи групи хора – от там и „парти“ игри.

    „Парти“ игрите не са по вкуса на всеки. Голяма част от геймърите ги определят като загуба на време, поради елементарния им геймплей. За други, тяхната характерна нетематичност е огромна пречка да им се насладят. Трети пък открито ги ненавиждат, заради засиления социален елемент, в голяма част от тези заглавия.

    Себе си бих определил като умерен почитател на „парти“ игрите. Не всички са по вкуса ми, някои определено избягвам, ала трети играя с огромно удоволствие. В колекцията ми гордо се открояват няколко заглавия и редовно прибавям към нея по нещо новичко от жанра, което е грабнало окото ми. Основното им качество - възможността да се играят от по-голяма, нестандартна дори, бройка хора, работи чудесно за моята група, която понякога се събира в доста големи размери.

    Днес ще ви представя една игра, за която говорих на няколко пъти в последните месеци. Тя попада абсолютно в постулатите на жанра, но внася и свеж привкус. Първоначално бях скептичен към нея, но след няколко сесии спокойно мога да я определя като чудничко попадение в жанра. Време е да се върнем в предреволюционна Куба и да видим кой има най-ловки пръсти и най-подкупна усмивка.